Това лято беше по-топло от всички останали лета.
Жителите на един малък град се задушаваха, като в тенджера под налягане. Толкова беше горещо, че дори по стените на къщите бяха разцъфнали пукнатини, а лицата на хората се бяха сбърчили. Криеха се всички по домовете си, покриваха прозорците с тъмни пердета, но жегата влизаше през пердетата, през стените, през пода. Свиваше се на малки кълбенца като прах под леглата, разливаше се в кристалните чаши върху скрина, звучеше от радиото и светеше от лампите вечер. Промъкваше се жегата във всяка свободна цепнатина, която откриеше, дори в сънищата на хората. Лягаха си те голи и се въртяха по цели нощи, а ако успееха да заспят, им се присънваха нажежени, изгарящи кошмари и сутрин се събуждаха с белези от изгорено по вътрешната страна на клепачите си.
 

Всички страдаха. Набожните се молеха:
- Господи, прати ни дъжд, дай ни спасение!

Простаците псуваха:
- Да му еба майката, няма ли да завали тоя шибан дъжд най-накрая!
Отчаяните казваха:
- Ще умрем, ако не завали – и плачеха безсилни, примирени.
Само едно момиче в целия град живееше така, сякаш жегата не съществуваше. Тя излизаше всеки ден по обед, облечена цялата в черни дрехи – с черна пола до глезените, черно поло до брадичката и черна забрадка до веждите. 
Тя и караше велосипед с извита рамка, запретнала черната пола над коленете си – бели като преспи сняг под изпепелено небе. Спираше момичето до пустата детска площадка в парка и сядаше на люлката, където пушеше цигари. Около нея клоните на дърветата пукаха и се палеха от жегата, а тя просто палеше цигарите си от малките клади. Нямаше птици, нямаше облаци, нямаше цветя и трева. Само жегата и тя  като черен лебед, запалил бяла цигара. 

 

Хората говореха за нея с прегракнали от спарения въздух гласове:
- Черната днес пак беше излязла навън по пладне. Храстите горяха около нея, а тя се загръщаше с цигарения дим сякаш й е студено. Сигурно е вещица.
- Може би тя е докарала жегата, за да ни убие всички, та да остане сама с цигарите си.
- Дали не трябва да я обесим?
- Може би. Да питаме отчето.
Такива си ги говорели хората и един ден наистина отишли при стария белобрад поп, който бил съблякъл расото си и се криел на сянка в църквата само по една риза, която едвам скривала попските му срамоти. 
- Отче, – рекла му една благопристойна женица – всички в града мислим, че Черната е вещица, която е докарала жегата и трябва да я обесим, за да завали дъжд.
- Имате ли доказателства?
- Да, тя пуши цигари навън, когато слънцето е най-жестоко.
- Не е достатъчно, за да я обесим, но може да я съдим и ако съдът реши, че е виновна, ще й сложим примката.
- Така да е, отче – съгласили се хората и се втурнали към съда да подадат жалба. 
Съдебният пристав отишъл в къщата на момичето, завързал ѝ ръцете зад гърба и я завел в съда. Там се били събрали всичките жители на града, които се потели от жега и гняв. 
- Ето я вещицата – викнал някой, а друг я замерил с яйце, което обаче се сварило от топлината още преди да я удари. Тя го хванала във въздуха, счупила го в челото си, обелила го с малките си бели ръце и го изяла.
- Защо изяде яйцето? – попитал съдията.
- Защото бях гладна.

- То трябваше да те удари и да те унижи.
- Вместо това свърши по-добра работа и ме нахрани.
- Вещица, вещица – чул се ропот от залата.
- Тишина – викнал съдията, който заради жегата бил свалил достолепната си перука и по плешивото му теме се плъзгали капки пот към бузите като сълзи.
- Да излезе обвинителят – наредил той.
Пред него застанала благопристойната женица, която погледнала лошо момичето и я попитала:
- Признаваш ли, че си вещица
- Не съм вещица, аз съм Мария.
- Пу! – заплюла я жената. – Как смееш да се кичиш с името на светата дева?
- Така са ме нарекли майка ми и баща ми и това име съм носила цял живот.
- Никога преди не сме те виждали в този град.
- Просто никога не сте гледали за мен. Винаги съм била тук.
- А ако не си вещица, как ще обясниш това, че докато навън дърветата горят, ти седиш до тях и пушиш като дявола сред адските огньове, в които се чувства като у дома си.
- Правя го, защото аз не усещам топлината както вас.
- Вещица, вещица… – зашушукала залата.
- Това което чувствам, когато изляза навън е студ.
- Ето! – викнала победоносно благопристойната женица.  – Ваше превъзходителство, само една вещица може да усеща студ, когато навън е 80 градуса.
- Така е – поклатил глава съдията.
- Но това не значи, че съм вещица.
- Как ще го обясниш тогава?

- Щом искате да знаете, ще ви разкажа. Цял живот аз обичах много мъже. Обичах ги до лудост и исках те също да ме обичат. Гледах ги в очите и ги галех по устните. Нощем ги завивах с прегръдките си, а сутрин молех слънцето да почака още малко, за да не прекъсва най-сладкия им сън. Обичах тези мъже като птица, която не може да се научи да лети, а те накрая винаги разперваха крилете си и отлитаха от балкона ми към други птици. Птици с по-красиви пера, с по-хубави гласове, но нито една с по-меко сърце. Всеки един от тези мъже птици вземаше със себе си по една част от вътрешностите ми, за я изяде по пътя си. Един взе черния ми дроб, друг трахеята, трети далака ми. Малко по малко останах без дробове, без жлъчка, без слезка, без нищо. 
А последният мъж, този който обичах най много, една нощ взе сърцето ми и отлетя с него. Тялото ми осъмна празно отвътре. Само една обвивка ми остана и не чувствам вече нищо – нито студ, нито страх, нито жажда. И жегата, която така ви мъчи, не усещам. Затова мога да излизам сред дневните пожари, а единственото, което ми е останало, е да пуша. Всяка запалена цигара ми припомня за минутите след любовта. 
Но в празното ми тяло няма вече любов. Има само цигарен дим.
Хората мълчали. Само благопристойната женица тропнала с крак.
- Ваше превъзходителство. Тази история е нелепа. Вещицата се опитва да ни умилостиви, но вие сте мъдър и осъзнавате, че ако я обесим, най-сетне ще завали, защото злото в града ни ще  бъде унищожено.
Съдията избърсал потното си чело с ръкава на робата си и отсъдил:
- Обвинявам тази жена за виновна във вещерство, черна магия и донасяне на адската жега в града ни. Осъждам я на смърт чрез обесване и дано Бог се смили над душата й, ако все още има такава.
Жителите на града се изправили от местата си екзалтирани, награбили вещицата и я замъкнали на площада. Там я накарали да стъпи върху облегалката на една пейка, на която толкова много влюбени се били целували за първи път през годините, че вече не помнела от какво дърво е направена. После преметнали едно въже през най-дебелия клон на старата бреза, направили примка и сложили клупа на врата й.
Било привечер и небето се давело в кървавите храчки на залеза.
Жителите на града се събрали в кръг около импровизираната бесилка и закрещели:

- Смърт на вещицата, смърт на вещицата!
Съдията застанал пред нея и я попитал:
- Имаш ли последно желание?
- Да – отвърнала тя. – Искам да изпуша една цигара.
Някой от тълпата й подал запалена цигара и тя засмукала дълбоко от дима й. Никой не проговорил цели пет минути, докато цигарата изгаряла предсмъртно. 
На шестата минута тишина огънчето стигнало до филтъра, а слънцето най-сетне залязло в лявото око на вещицата. 
Тогава, отчето сам ритнал пейката и тялото на вещицата се люшнало напред и надолу, като детска люлка. Вратът й се прекършил, а косите й паднали над челото, но цигарата така и си останала, залепена за долната й устна. Внезапно, през площада, преминал полъх на вятър. Всички го усетили и коленичили да се молят:
- Дъжд! Дъжд! Дъжд!
Пред коленичилите хора излязло младо и красиво момиче, което танцувало босо по нагорещените от дневната жега плочки. Тя танцувала и размахвала ръце като криле на пеперуда, пеейки:
- Вай, Дудуле, дай Боже дъжд! Вай, Дудуле. Дай Боже дъжд...
Вечерното небе се разцепило на две от ослепителна светкавица и замирисало на колендро. Хората усещали със всяка част на тялото си идващата буря и крещели:
- Дъжд! Дъжд! Дъжд!
Още една светкавица цепнала небето и изтрещяла току до тях. Разполовила старата бреза на две, осветявайки посинялото лице на вещицата. 
И тогава, сред оглушителния звук на гръмотевицата, от небето паднала първата тежка капка на най-кошмарния порой. 
Точно върху брадата на отчето паднал един черен дроб, от който капели капки кръв. А наоколо, като съсирен порой падали още и още капки – бъбреци, очи, панкреаси, жлъчки, черва, диафрагми и сърца, сърца, сърца, стотици сърца – целите разкъсани и накълвани от остри птичи клюнове. 
Кървавите меса падали по злочестите жители на града и те виели в нощта като жаби. И все по-силен ставал тоя адски порой от органи, които мокрели до кости изсушените тела на хората и образували локви на земята. А те се подхлъзвали в тях, докато тичали с полудели очи към задушното спасение на домовете си, все така окървавени и жадни.

 

13.07.2011
Елин Пелин
На онези, които обичахме