Шампоани
Живееше едно момиченце на име Ани в провинция Шампо, известна по целия свят с производството си на козметика. Родителите на Ани имаха малък цех за производство на сапун. Малката Ани беше израснала сред аромати на кокос, праскова, ванилия, борова гора след дъжд и какви ли още не благоухания. Затова и имаше изключително добре развито обоняние. Тя можеше да усети аромата на една мъничка горска ягода сред тревата от цели девет километра. Понякога, когато някой загубеше нещо – очилата си, телефона или пък ключовете, викаха Ани, тя започваше да души наоколо и след малко откриваше изчезналия предмет. Веднъж съседите ѝ загубиха пет годишния си син и разплакани помолиха Ани да им помогне. Тя помириса една негова шапка и усърдно започна да души наоколо. След половин час душене стигна до градския парк, където откри момчето, заспало в клоните на едно дърво. Родителите му се зарадваха много и за благодарност подариха на Ани една брошка във формата на нос. Тя много я хареса и веднага си я сложи.
Ани много обичаше носове и дори имаше колекция с множество различни носове. В колекцията ѝ имаше гърбави носове, прави носове, а също и носове, малки като копчета. Когато ѝ омръзнеше от нейния собствен нос, тя си слагаше някой от колекцията, за да се разнообрази. Нейният нос не се сърдеше, защото знаеше, че тя обича най-много него, но все пак изпитваше известна ревност, когато я видеше с друг. Когато на Ани ѝ досадеше с новия нос, тя си слагаше обратно своя, а той за отмъщение я караше да киха и цял час след това не искаше да подушва добре миризмите, правейки се на запушен.
Когато беше още по-малка, Ани, без да иска, веднъж счупи носа си. Както си вървеше, тя се блъсна в стъклената врата на терасата, която майка ѝ беше измила до съвършенство. После докторът го гипсира, а приятелите ѝ написаха имената си върху него.
Ани обичаше да подрежда носовете си с часове. Тя имаше усет към композицията и понякога дори правеше страхотни мозайки от носове. В носната ѝ колекция имаше всякакви странни носове. Имаше нос великан, нос джудже, носове близнаци и дори двугърб нос, но най-странния нос, който притежаваше беше носът на един магесник, който знаеше да прави разни странни фокуси като например да изчезва, докато го гледаш или дори докато си бъркаш в него. Понякога от него излитаха гълъби, а веднъж изскочи и един заблуден заек. Веднъж пък Ани го хвана да разрязва друг нос на две с трион и много се изплаши, но носът магесник се засмя и отново сглоби разрязания нос сякаш нищо не се беше случило.
А родителите на Ани по цял ден измисляха нови сапуни и нямаха много време да се чудят на странното ѝ хоби. Понякога обаче майка ѝ я смъмряше:
- Ани, пак си се отнесла нещо. Само за носове си мислиш. Вземи да измислиш някой нов шампоан вместо това. С твоето развито обоняние имаш страхотно бъдеще в бизнеса с козметика.
Ани се замисли и реши, че майка ѝ е напълно права. Затова тя се посвети на измислянето на нови шампоани, но много ѝ се щеше да създаде шампоан, който досега не е бил измислян никога. С часове седеше в лабораторията и измисляше ли измисляше шампоани. Първият шампоан, който измисли беше шампоанът за суха коса. Ще си кажете: „О-о-о, такъв шампоан отдавна е измислен”, но не сте прави. Шампоанът, който Ани измисли имаше специално действие. Влизаш под душа, намокряш се хубаво и щом сложиш от шампоана върху косата си, тя моментално изсъхва. И колкото и вода да пада върху нея, си остава суха. Полезно нали.
После Ани измисли шампоан за мазна коса. Той беше съставен от напълно естествени продукти – олио, майонеза, маргарин и машинно масло. Слагаш една мъничка капчица от него върху косата си и тя моментално става мазна като пържено яйце. Този шампоан имаше само един страничен ефект – оставяше мазни петна върху дрехите, който много трудно се перяха.
Ани измисли още много полезни шампоани, като например шампоана за цъфтяща коса, от който краищата на косата разцъфваха в красиви пролетни цветове. От него имаше различни видове – с цветове на вишни, с цветове на круши, с ябълкови цветове и с люлякови цъфтежи. Голям успех беше и шампоанът за изтощена коса. Дори и най-уморената коса се енергизираше от него като от чаша силно кафе и започваше да танцува неудържимо. Виж, шампоана за тънка коса не беше толкова сполучлив, защото от него космите отслабваха толкова, че едвам се държаха на корените си от глад.
Но каквито и експерименти и открития да правеше Ани, все беше недоволна и ѝ се искаше да измисли нещо наистина иновативно.
Отчаяна от неуспехите си, започна да мисли, че трябва да се откаже от откритята си в козметиката и тогава срещна една жена, която промени живота ѝ. Тази жена беше най-известното лице от рекламите на шампоани в Шампо. Тя имаше най-удивителната и красива коса на света. Гъста като сметана върху торта, мека като одеало в дъждовен ден, лъскава като гръбчето на млада пъстърва и дълга като досадно изречение в скучна книга. Името на тази жена беше Косара. За себе си тя знаеше, че беше продължение на косата си. Беше приела, че най-ценното в нея са къдриците ѝ, както най-ценното на земята са стръковете жито преди жътва. Косара живееше в сянката на косата си и рядко излизаше на слънце. Но два пъти в годината тя връзваше косата си на грамаден кок и сядаше на любимата си пейка в парка, за да попече лицето си. Там – в парка я видя Ани, която бе излязла да поразходи вмирисаните си на шампоан мисли. Когато я видя, тя веднага я позна и с благоговение се приближи. Спря до пейката и учтиво се покашля:
- Извинете, вие ли сте косата..., тоест вие ли сте жената от известните реклами за шампоан?
- Виж, момиченце, у нас имам хиляди шампоани. Шкафовете ми не могат да се затварят от тях. От два месеца не мога да си открия телевизора, а веднъж така се подхлъзнах на един, който се беше разлял, че замалко да си счупя врата. А ти искаш да ми даваш още един.
- Ех! – въздъхна разочаровано Ани – Простете тогава! – а лицето ѝ стана толкова тъжно, че Косара съжали за грубия си тон.
- Не се разстройвай. Знаеш ли къде е бедата? Въпреки че имам толкова много шампоани и всеки ден рекламирам продукти за коса по телевизията, аз имам един огромен проблем, който много ме притеснява.
- Какъв е той¬? – живнала Ани.
- Душата ми има пърхот.
- Какво! – не повярвала на ушите си Ани.
- Да. Горката ми изстрадала душа има ужасен пърхот, който никак не мога да премахна. Сипе се по дрехите и обувките ми постоянно. Той е невидим за всички други, освен за мен, но аз знам че е там. Освен това,, ужасно ме сърби и през цялото време ми се ще да забия нокти в скалпа на душата си и да я чеша, докато най-накрая спре този ужасен сърбеж. Ако намериш лек за това, ще ти бъда вечно благодарна.
Ани се замислила и поклатила глава утвърдително:
- Ще мисля, докато не открия подходящия за душата ти шампоан.
Косара най-сетне отворила и дясното си око, което се усмихнало (защото това било усмихнатото око).
В следващите месеци Ани направила стотици експерименти в лабораторията си. Тествала получените шампоани върху душата на любимата си кукла. Тя била доста простичка пластмасова душа, но била готова да се жертва в името на науката.
Обаче, каквото и да правела, все не успявала да открие точната формула. Докато един ден, не смесила на случаен принцип цианкалий, отрова за мишки, лавандулово масло, пчелен клей и лепило за тапети. Когато видяла получената смес, Ани разбрала, че това е шампоанът, който ще излекува душевния пърхот на Косара. Тя, развълнувано, се затичала към парка и там открила Косара, седнала сред косите си да яде геврек, хвърляйки трохите на патиците.
Ани развълнувано се втурнала към нея
- Ето, изобретих решение на проблема ти.
Косара се стреснала.
- Какво, какво става? Какво е това?
- Това е шампоан за душевен пърхот – задъхано обяснила Ани. – За теб е.
- Наистина ли?
- Да, да, пробвай го.
- Но тук няма баня.
Ани се огледа.
- Но пък има фонтан.
- Вярно – съгласи се Косара.
Двете отишли до фонтана, който жизнерадостно бълбукал в горещия летен ден.
Косара внимателно намокрила безкрайно дългата си коса, сипала от шампоана в шепата си и го втрила в корените на косата си. Започнала енергично да се сапунисва, докато пяната не се превърнала в огромна бяла шапка. След това подложила главата си под струите на фонтана и измила пяната. Само че, още докато се миела, кичури от косата ѝ започнали да падат във водата. След малко цялата ѝ коса плувала като черни риби във фонтана и се увивала около водните лилии като водорасли. Когато видяла това, очите на Косара се разширили от ужас. Тя се уплашила страшно и се развикала на Ани:
- Какво направи, за Бога? Косата ми падна.
Тя докоснала черепа си и усетила, че на него нямало нито един косъм. Очите ѝ се напълнили със сълзи и тя започнала да замеря Ани с водни лилии. Ани дори не се опитвала да се отдръпне и скоро била покрита цялата с лилии. Тя единствено повтаряла:
- Но, но, но...Чакай малко, един момент...
Най-сетне Косара се изтощила и седнала на ръба на фонтана, обхванала с ръце напълно голата си глава, с която вече можела да рекламира единствено продукти срещу оплешивяване. Ръцете ѝ се опитвали да скрият голотата, а очите ѝ не се опитвали да скрият сълзите си.
Тогава Ани седнала до нея и ѝ подала едно малко огледалце.
- Погледни и ми кажи кой виждаш в огледалото.
Косара се огледала и промълвила:
- Виждам чудовище.
- Това не е чудовище. Това си ти. И си прекрасна. Очите ти са черни, а устните ти са розови. Черепът ти е объл като бисер в мида, лицето ти прозира на слънчевата светлина и виждам под кожата ти сините реки на вените, по които плува лодката на живота ти и те носи от ден на ден като нанос към бряг. Погледни се пак и ми кажи, познаваш ли това момиче.
Косара се загледала по-внимателно в огледалото и тихо отвърнала:
- Струва ми се, че я познавам от някъде.
- Със сигурност си я срещала в сънищата си.
- Може би. А може би, веднъж я видях да свива зад ъгъла.
- Така ли? Какво си помисли за нея тогава?
- Че задникът ѝ е малко голям.
- Всеки ден трябва да се запознаваш с поне един нов човек, а пък веднъж на месец трябва да се запознаваш със себе си – посъветвала я Ани.
Косара се намръщила.
- Но аз се познавам твърде добре.
- Тогава защо не можеш да се разпознаеш?
- Мога, мога. Ето това е носът ми, това са ушите, това са бузите ми, сега ги издувам, а това са очите ми. На лявото му е тъжно, а на дясното му е смешно.
- Тогава, затвори си за малко дясното око, да те питам нещо.
Косара го затворила, а Ани я попитала:
- Тъжно ли ти е, че загуби косата си?
- И още как – плувнало пак в сълзи лявото око като се сетило. – Как можа да ми го причиниш...!
- Хайде сега, затвори си лявото и отвори дясното.
Косара го направила. Ани отново сложила огледалото пред лицето ѝ и казала:
- Погледни вътре внимателно и ми кажи – има ли все още пърхут душата ти?
Косара се взряла в отражението си. Гледала, гледала и накрая се усмихнала широко с око.
- Няма нито една снежинка пърхут върху душата ми. Ти ме излекува.
- Не, не съм. Душата ти всъщност никога не беше страдала от пърхут. Просто досега беше зима и над теб се сипеха лъскави снежинки тъга. Сега, когато нямаш коса, те няма на какво да се закрепят и се топят от топлината на кожата ти още докато са в небето.
- Знаеш ли, – усмихнала се Косара – сега, когато косата не ми влиза в очите, виждам, че едно дърво е разцъфнало. Сигурно е пролет.
- Това не са цъфтежи. Това са птици.
- Каква е разликата.
- Едните пеят.
- Кои?
- И двете. И лявото и дясното.
Косара отново се усмихнала, а Ани си тръгнала много бързо, без дори да се обърне, защото искала да я запомни завинаги така – седнала до водата, примижала с дясното си око срещу слънцето, което рисувало илюстрации върху кожата на главата ѝ. На една от илюстрациите едно момиче си отивало, стиснало до болка кичур светлина в ръката си.